Когато обичаш – можеш да понесеш всичко

Това е регресията на М. – една изключителна душа, изпълнена с нежна любов и дълбоко смирение. Животът ѝ не е бил лек, носейки тежки изпитания и предизвикателства, особено свързани с нейния спътник И., с когото съдбата я е свързала през много житейски бури. Но въпреки всичко, тя устоява – с търпение, с вяра и с безкрайна вътрешна сила, която малцина могат да разберат.

Отдавна вече животът я повежда по пътя на духовното израстване, път, изпълнен със съзнателно осъзнаване и дълбоки трансформации. В настоящия си живот М. има брат близнак – връзка, която е много специална и носи дълбоки отражения на любов и взаимно огледало. В регресията първоначално тя се припознава в образа на мъжа от миналото, което я обърква и поставя пред нови осъзнавания. Постепенно обаче М. разбира, че всъщност тя е жената, която силно я привлича още от първата им среща – онзи светъл пламък, който докосва сърцето ѝ и отваря нови прозрения за нейната същност.

В тази регресия М. се връща към онези важни моменти, към уроците и преживяванията, които са оставили отпечатък върху нейната душа. Това пътуване е не само спомен, но и покана – за дълбоко приемане, за прошка и за ново събуждане на любовта към себе си.

Каня ви да се потопите в тази нежна и силна история, да усетите пулса на душата ѝ и да откриете своите собствени прозрения и вдъхновения.

(След първоначалната дълбока релаксация, отпускане и навлизане навътре, М. премина през вратата и се пренесе обратно във времето, спомняйки си своя минал живот)

Ани: Как се чувстваш?
М:Не мога да определя. Усещам огън, топлина. Усещам много голяма сила в ръцете си.
Ани: Остави се на усещането и виж какво ще излезе. От къде идва тази сила в ръцете?
М:Усещам много топлина, но е вътрешна топлина.
Ани: Добре, погледни ръцете си, как изглеждат?
М:Мъжки ръце. Краката са космати, като римлянин.. И с такива доспехи – червена рокля до коленете и метална каска отгоре, и брони на ръцете. Има сандали.
Ани: Къде се намира?
М:На една скала.
Ани: Други хора има ли около него?
М:Като поглеждам надолу от скалата, виждам тълпи от хора със същите доспехи.
Ани: Какво е тялото му – едро, средно или дребно?
М:Едро тяло… Около 40-годишен.
Ани: В коя държава се намира?
М:Излиза ми Италия.
Ани: А хората долу какви са?
М:Войници са.
Ани: Бият ли се?
М:Все още не.
Ани: Какво правите там?
М:Аз съм отгоре и ги гледам. Не знам защо, но ми идва, че съм им някакъв…
Ани: Какъв си им? Водиш ли ги?
М:Да.
Ани: А твоите дрехи различни ли са от техните?
М:Моите изглеждат по-скъпи… и по-лъскави. Имам щит в едната ръка, а в другата – меч.
Ани: Пренеси се малко по-напред във времето. Какво се случва?
М:Качвам се на кон и яздя. Минавам покрай тези хора – като войска са. Излизам пред тях – като пълководец.
Ани: Говориш ли им нещо?
М:Не.
Ани: Те следват ли те?
М:Да.
Ани: Имат ли коне?
М:Не, пеша са. А аз ги водя някъде. Сега виждам едни големи, дървени порти. Най-вероятно ще атакуваме тези порти…
Ани: Добре, прехвърли се по-напред и ми разкажи какво става.
М:Влизаме вътре и започват да пищят жени и деца… Но войници не се появяват. Това е като порта на град, а вътре има само жени и деца.
Ани: Вие какво правите там?
М:Не нападаме жените и децата, а по-скоро търсим с кого да се бием. Вървим напред и търсим нещо като войска.
Ани: А защо искате да ги нападнете?
М:Ами… по-скоро аз влизам и заставам на колене пред някой, който седи на трон. Нося му някакво навито писмо. Не нападаме никого – нося писмо на този владетел.
Ани: На какво е владетел?
М:Седи на много голям трон. Най-малкото – на този град, в който сме влезли…
Ани: Кой е градът?
М:Идва ми Рим. Той управлява част от земите на Рим.
Ани: Добре. А писмото, което му носиш – откъде идва? Кой го изпраща?
М:Той дори сякаш ме е чакал… Това писмо го нося от владетеля на мястото, където живея. Аз съм войник.
Ани: Откъде си?
М:Аз съм от нещо като друга династия. А този владетел е с много скъпи дрехи – дълга роба.
Ани: Какво е отношението му към теб?
М:Сякаш ме очаква, но не ми е нито приятел, нито враг.
Ани: И твоята роля е само да му донесеш писмото, така ли?
М:Засега – да.
Ани: Какво става след това? Той прочита ли писмото?
М:Прочита го и кимва на тези до него – и те са с дълги роби. Споглеждат се… Аз им отдавам чест – покланям им се. Слагам ръка на гърдите си и се покланям. Те само ми кимват.
Ани: Какво става след това?
М:Излизам. А тези, които ги виждах като войска – те всъщност са ми като свита. Обгръщат ме, минавам през тях – сякаш ме пазят… и излизаме. Напускаме града.
Ани: А градът как изглежда? Какви са сградите?
М:Сградата на владетеля е каменна. Но другите хора живеят в много примитивни къщурки.
Ани: А къде са техните мъже?
М:Не знам, няма ги. Най-вероятно са изпратени някъде.
Ани: Какво става по-късно през този ден?
М:Присъединяваме се към други войници. И те са строени на роти, с големи щитове… А това е моята рота – с мен.
Ани: Колко човека са?
М:Около 50–70 човека.
Ани: Движите ли се нанякъде?
М:Да. Ние сме последни и се движим след много такива роти… Те се вият като змия – много са. Присъединяваме се накрая. И така блести слънцето, че прави отблясъци по сабите и щитовете… и наистина изглежда като змия. Много роти са…
Ани: Виждаш ли кой ги води?
М:Не. Много е дълго.
Ани: Движите ли се?
М:Да. Аз съм на кон, но виждам, че другите около мен се движат пеша. Движа се напред. Моят кон вдига краката си във въздуха… Обикалям около войниците… Някак си така ги мотивирам и им давам сила… Те се нахъсват.
Ани: За какво ги нахъсваш? Какво следва?
М: За сражение. Отиваме на сражение.
Ани: Добре, прехвърли се в момента на битката.
М:Надолу тичаме цялата рота по един стръмен баир, има трева. Долу, в ниското, е сражението. Аз не се сражавам, а по-скоро обикалям с коня край войниците – тоест ги мотивирам да влизат в боя. Давам им боен дух… Вече и аз се бия с меча от коня. Издавам такива звуци – като мъжки ревове.
Ани: Как свършва тази битка?
М:Аз съм на коня, а войниците са там. Много малко от тях ги няма – избити са. Но се чувстваме като победители.
Ани: А от другите останал ли е някой жив?
М:Малко от тях са останали, а другите са се оттеглили.
Ани: А какво печелите от тази битка?
М:Територия.
Ани: Коя е годината?
М:12… и нещо.
Ани: Прехвърли се по-късно в този ден – на вечеря. Къде вечеряш и какво?
М:Виждам го как яде големи кълки и пие вино… Тоест всички – и жените – са там. Празнуват победата. Жените са там за забавление.
Ани: Той има ли жена?
М:Има жена, но не я виждам добре… Тя е с дълга, къдрава коса.
Ани: Добре, нека се прехвърлим на следващия ден. Какво става тогава?
М:Той коленичи пред жена си и ѝ целува ръката – сякаш изпитва дълбоко уважение към нея.
Ани: Тя как изглежда?
М:Тя е с бяла рокля до долу. Има дълга, руса, къдрава коса. Има и деца около нея – сигурно са техните… И е много красива. Има сила.
Ани: Погледни ѝ очите. Напомня ли ти на някого от сегашния ти живот тази жена?
М:Очите не ги виждам, обаче чувството е страхотно… Боже, ще се разплача… (започва да плаче) Не ги разпознавам тези очи, обаче чувството е невероятно…
Ани: Срещала ли си я в настоящия си живот – тази душа?
М:След това чувство – няма как да не съм…
Ани: Напомня ли ти за някого?
М:Да, но не знам за кого – сега, в този момент… Боже, много я обичам. Аз сега я обичам! (плаче)
Ани: Тя какво изпитва към него?
М:Почитание. Любов. Като че ли мисията ѝ е да служи на мъжа си.
Ани: А неговата мисия каква е?
М:Ами, той е пълководец. С много силен боен дух.
Ани: А жена му има ли някакво потекло?
М:Чак потекло – не, защото е с обикновена рокля, но е много спретната и чиста. Не изглежда от простолюдието – няма такова излъчване… Осанката ѝ е хем женствена, хем излъчва сила, смирение и любов – всичко на едно място. Продължавам да изпитвам това чувство от тази жена…
Ани: Остави на подсъзнанието ти да те върне назад във времето – кога се запознават те двамата?
М:От деца. Те са живеели на едно място и от деца се обичат.
Ани: А родителите им виждаш ли ги?
М:Ами, не точно. По-скоро къщите им виждам. Живеят наблизо, в някакво селище. Те са малки и си играят заедно – все едно са души, които са се намерили…
Ани: Прехвърли се по-напред във времето. Какво става с тях?
М:Те са семейство… Мъжът много възмъжава. Той е много голяма и силна фигура – физически. И… някакви идеали за свобода има… Това го е накарало да стане пълководец.
Ани: Тя подкрепя ли го за това решение – да стане пълководец?
М:Тя го подкрепя за всичко. Те времената са такива. Това е естествено – естествено е той да стане такъв и естествено е тя да го подкрепя. В това време всички жени са подкрепяли мъжете си.
Ани: Разбирам. А колко деца имат?
М:Като че ли три деца тичат около майката… Опитвам се да ги видя като големи… Синове са. Трима сина имат. И те ще възмъжават… И може би ще поемат по пътя на баща си…
Коя е тази душа…? (М. още се чуди коя е жената и дали я познава.)
Ани: Преродена ли е в сегашния ти живот?
М:Това се опитвам да разбера… Не съм сигурна.
Ани: Добре, остави подсъзнанието ти да се прехвърли към друга сцена, която е важно да видиш от този живот.
М:Този човек е остарял и е побелял. Седи вкъщи и все още има същата осанка – но вече с мъдрост. Двамата му синове идват и коленичат пред него. Не е бил владетел, но е пълководец по душа. А синовете му също са станали пълководци.
Ани: И тримата ли?
М:Двама виждам. Двама коленичат и му целуват ръка. И те са с доспехи.
Ани: Той на каква възраст е там?
М:Побелял е, може би е на около 70 години.
Ани: А защо синовете му коленичат пред него?
М:Той им дава благословия да отиват на война. Слага ръка на главите им и ги благославя. Той вече не участва, защото е възрастен.
Ани: Разбирам. А какво е станало с третия син?
М:И майката е побеляла… И тя е там – в другата стая. Но за третия син не знам… А майката – като че ли е натрупала много болка. Сякаш е загубила син.
Ани: Добре, остави на подсъзнанието ти да те върне назад, за да видиш какво е станало с третото момче.
М:Като че ли са само двамата с майката… Момчето е на 12–13 години, и някой го дърпа. Дърпат го някакви – като нападатели, или врагове на бащата… Не виждам какво точно става с него, но майката го дърпа от едната страна… и сякаш е съкрушена…
И минава през мен гневът и болката на бащата…
Ани: Какво е станало с детето?
М:Не знам, не го виждам, но майката е съкрушена. Като че ли го е загубила… Побеляла е… Много е изстрадала.
Ани: Това променя ли отношението ѝ към мъжа ѝ?
М:Не. Има същото отношение към него. Просто сякаш се е смирила – че и синовете ѝ поемат по пътя на баща си… А той се държи като мъж. Много мъжки, но вътре в душата му е болката. Не иска да я показва.
Ани: Как продължава животът им след това събитие?
М:Двамата са в къщата… може би много дълго време. Остаряват.
Ани: Все още ли се обичат така силно?
М:Не.
Ани: Каква е причината?
М:Загубата. Съкрушени са. Обичат се, но не с онова чувство, както преди. Вече са като много добри спътници, но с болка… Може би заради изгубеното дете.
Те остаряват двамата – сами – в къщата, където живеят… А другите им двама сина ги няма много дълго време след това. Усещането е като за дълги, дълги, дълги дни…
Ани: А децата напомнят ли ти на някого от настоящия ти живот?
М:Сякаш единият ми напомня на сина ми от този живот – с пламъка му към идеите, как врят и кипят в него…
Ани: Има ли друга важна сцена, която е добре да разгледаме от този минал живот? Остави на подсъзнанието ти да те пренесе в нея.
М:Единият син се прибира – може би това е средният. Носи доспехите на големия си брат в ръце… Тоест, сякаш големият брат е загинал.
И като че ли бащата вече го е знаел – не е неочаквано, сякаш са били подготвени…
И чувството е, че хем има болка, хем – някаква гордост, че синът му е дал живота си… Като някакъв вид чест.
М: Майката е страдала най-силно. Някак си това е било естествено за онези времена… и заради големите идеали и идеи, които са имали. Умирали са за тях – с чест.
Ани: Как продължава след това животът им?
М:… (започва едновременно да се смее и да плаче силно) … Виждам едно момиченце – русо и къдравичко. А баба му го гони и си играят… (плаче)
Ани: Кое те натъжава?
М:Чувството на майката… Тоест – бабата. Сякаш се е възродила… като глътка въздух, благодарение на внучето.
Ани: Това дете на средния им син ли е?
М:Да. И то е много къдраво…
М:Мъжът е умилен, но запазва честта и достойнството си – непрекършен. Но вътре в него има много болка… (плаче) Болка… болка…
Ани: Изпълнил ли е мисията на душата си в този живот?
М:Не знам дали на душата… но като че ли е изпълнил мисията си в този живот – за държавата.
Ани: Чувства ли удовлетворение по някакъв начин?
М:Да… Не съм сигурна дали той е много духовен, но жена му ми прилича на духовна.
Ани: С какво друго се е занимавала тя?
М:Домакинска работа – нищо конкретно. Но изглежда смирена.
Ани: Разбирам. Добре, има ли някой от важните за теб хора там, когото виждаш да присъства и в настоящия ти живот?
М:Хващам някои неща в настоящия си живот, които нося от този човек там – от мъжа – и които има в мен. Но и много се описвам с тази жена… Защо толкова много ми харесва и я обичам?…
Ани: А той напомня ли ти на някой друг, когото познаваш?
М:Напомня ми на брат ми – близнака… Вчера го видях… и има същите римски крака!
… Той е брат ми! А аз съм жена му… тази жена, която толкова ме привлича. (Тук М. осъзнава, че се чувства толкова силно привлечена от жената, защото тя всъщност е била самата тя в този минал живот, а мъжът ѝ от тогава е настоящият ѝ брат близнак.)
Ани: Да, явно усещаш себе си в нея.
М:Да! Това усещане не го свързвам с друг човек… То е толкова вълшебно… божествено!
М:Виждам я – коленичила е и се моли пред кандило и икони. Тази жена е духовна…
Ани: За какво се моли?
М:Моли се на Бог. Не е за нещо конкретно. Просто страданията са я довели до Бог…
Ани: От загубата на децата ли?
М:Да. Особено на онова малкото, дето го дърпаха… А мъжът много ми прилича на брат ми – само че е по-висок от него. Но много прилича като нагласа и като боен дух.
Ани: Сигурно неслучайно ти е брат близнак сега?
М:Да.
Ани: Добре. Прехвърли се сега в последния ден от живота на тази жена. Виж нейния последен ден от този живот.
М:Ами… тя е на легло. Стара е, но не прекалено… Като че ли е готова да си замине и го приема смирено.
Ани: От какво умира?
М:От нещо белодробно.
Ани: Добре. Можеш ли сега да преминеш през самия момент на смъртта – в момента, в който душата се отделя от тялото? Какво се случва?
М:Няма болка.
Ани: Откъде излезе душата ѝ?
М:От устата ѝ.
Ани: Как се виждаш или усещаш сега?
М:Като духче.
Ани: Какво е чувството? Има ли тъга?
М:Не. Тя знае, че отива при Бог.
Ани: Разбирам. А има ли нужда да остане, за да се сбогува с някого?
М:Мъжът ѝ е в другата стая… Тъжен е… Но тя му е обидена за нещо… Може би заради това, че си „подари“ синовете. (започва да плаче)
Усещам нараненото ѝ майчино сърце… Тя – като душа, като дух – отива при него… и продължава да го уважава, но тази болка… Много е наранена.
Заради някаква илюзорна кауза е загубила децата си.
Ани: Тя какво прави, като го гледа отгоре? Сбогува ли се с него?
М:Да… Обича го, но остава с някаква болка към него.
Ани: Той страда ли от нейната загуба?
М:Да…
Ани: Имаш ли нужда да ти дам малко време да се сбогувате?
М:Да… (плаче силно)
Ани: Изкарай всичко – цялата натрупана болка, която е задържала… Пусни всичко…
М:(плачейки) Хем го обича… хем все едно вече е свободна – и чувства някакво облекчение, че е свободна от тази болка… Аз съм сигурна, че съм тази жена.
Ани: Да, и аз съм сигурна.
М:(плачейки) Обича го… но не с онази пламенна любов. Друго обичане е. Но болката ѝ е голяма…
Ани: А дали тази болка е останала и сега между вас с брат ти – по някакъв начин?
М:Сега я усещам тук… (показва сърдечната област)
Ние с брат ми сега много се обичаме. Има нещо необяснимо през последните години… Тоест – винаги го е имало, но напоследък се проявява.
В последните години той е леко нападателен към мен, и това беше необяснимо за мен… Имаше нещо в отношението му, което не разбирах. Правеше впечатление и на другите около нас, но не го навързвах… не го разбирах.
Но винаги сме имали онази любов, която не се показва пред другите – не се демонстрира, но дълбоко знаем, че много се обичаме.
А и тя… тази любов си живее в нас. Няма нужда от споделяне и обяснение. Просто си знаем.
Ани: Да, разбирам. Добре. А сега, докато си там и гледаш отгоре – можеш ли да разбереш какво е научила душата ти от този минал живот?
Кои са най-важните уроци, които душата ти е взела със себе си?
М:Да обича – въпреки болката.
Но обидата, която е таила… я отнася със себе си…
Ани: Отнася я със себе си – не я е оставила там, така ли?
М:Да, да… Тази обида е като туморна…
Ани: Усещаш ли я някъде в тялото си?
М:Ето тук – (показва къде я усеща).
Ани: Има ли цвят или форма тази обида?
М:Като я гледам… душата ми е прозрачна, а обидата е като сив пушек. Душата е бяла, прозрачна светлина, а обидата – сив пушек.
Ани: (Тук започва дълбока терапевтична работа по освобождаване от обидата – чрез прошка, разбиране и изчистване, за да може душата на М. да се освободи от оковите на болката, която носи от миналото.)
М:… Олекна ми.
Ани: Да, и аз го усещам – как олекваш.
Добре. Има ли нужда душата ти да направи още нещо, докато е там – над тялото си?
М:Тя се навежда над мъжа си… прегръща го и го целува… (плаче силно) … сбогува се с него.
Ани: Какво е чувството?
М:Сякаш е като молитва… като да му дава прошка. А в същото време – той ѝ липсва… много ѝ липсва.
Ани: Кажи ми, когато почувстваш, че си готова да продължим… Не бързай – дай си нужното време… (след известно време М. се успокоява и дава знак, че е готова да продължим)
М:Готова съм.
Ани: Добре… Сега можеш да усетиш как душата се отправя към мястото, където е нейният вечен дом. Просто наблюдавай и ми разказвай всичко, което видиш или почувстваш…
М:Усещам как нещо ме придърпва… като движение – леко, вълнообразно… Сякаш душата се носи като медуза… но много красиво… ефирно, без ясна форма… Просто се плъзга…
Ани: Виждаш ли някакви цветове около себе си?
М:Да… като прозрачно бяло… усещането е като небе, простор… Не е тунел със светлина, а по-скоро като безкрайно небе…
Още няма никой там – тя е сама… но усеща стремеж към ятото…
И се радва… Върти се и танцува…
Ани: Чувството какво е?
М:Радостно, като лекота… Като да отива при близки, с които не е била отдавна. И танцува, и се върти, и танцува…
Ани: Добре. Спомни си момента, в който душата вече пристига в мястото на своя дом.
М:Поляна… бели маргаритки, зелена трева… Жени с бели рокли, които не се движат безцелно, леко им е.
Ани: Това души ли са?
М:Да, само че са като хора. Вече душата ми не е безформена, а като жена в прекрасна възраст.
Ани: Жени ли са?
М:Виждам само жени. И една сграда, която е като училище. Може би е и двете – и дом, и училище… Не знам, но там работят. Те не се движат безцелно – всеки върви нанякъде, но с определена цел. Движат се леко. И аз също – изкачвам се по стълбите към тази сграда… Вътре е много просторно и с високи тавани. Просто се въртя вътре и се радвам. По-скоро се наслаждавам… и в далечината, в залата, виждам, че ме чака една жена.
М:Тя ме чака и ми се усмихва… (започва да плаче силно)
Ани: Разпозна ли коя е тя?
М:Учителката… моят духовен водач. (плаче)
Ани: Какво усещаш към нея?
М:И любов, и радост от това, че я виждам… Все едно, че съм я намерила. Все едно, че сме били разделени и сега я намирам… Тя е с нещо на главата – не е ореол, а нещо като корона, но не съвсем. Прилича на нещо между монахиня и кралица. Облечена е в дълга черна роба с бели кантове по ръкавите и носи бяла шапка. Държи някаква папка и ме води някъде.
Ани: Иди с нея, виж до къде ще те заведе.
М:Сядаме в една зала, но още няма други хора там. Сядаме на една маса и тя отваря папката. Гледа ме с толкова много любов… В същото време изпитвам респект към нея като Учител.
Ани: Говорите ли си?
М:По-скоро мисловно.
Ани: Телепатично?
М:Да.
Ани: И какво ти казва?
М:Като че ли ми показва в книгата какъв е планът – върху какво трябва да работим.
Ани: Планът за работа върху какво?
М:Докато съм там – върху какво трябва да работим. И вече върху усещането ми от тази радост, че я виждам, че я намирам – започва да се наслоява друго усещане: че ме чака много работа, и то сериозна работа…
Ани: А преглед на живота, в който беше, правите ли?
М:По-скоро това, върху което трябва да работим, е свързано с миналия живот.
Ани: И върху какво трябва да работиш, докато си там?
М:Върху обидата… върху болката… и върху някои неща, които ще уча с нея. Това е като една зала, в която учат студенти, и аз ще бъда част от тази група. Може би не е само тя преподавател – има и други. И сякаш големият урок е свързан с това, че не умея да мисля за себе си… да правя нещо за себе си.
Ани: Върху това ли ще работите?
М:Да.
Ани: Това като пропуск от миналия живот ли е?
М:Да.
Ани: Там можеш ли да видиш като ретроспекция пропуските, които си направила като онази жена от миналия живот?
М:Смирението, което съм имала, е било повече като примирение…
Ани: А как точно ще работиш там върху тези проблеми? В какво се изразява ученето и работата на това място? Как става?
М:Като да те изпращат при души, които са болни… Не знам как да го обясня – сякаш вършиш „черната работа“. Все едно черната работа минава през мен – да виждам болката на хората… Като да ме изпращат не толкова да им помагам, колкото да се грижа за тези души.
Ани: А те като болни ли са?
М:Ами, сякаш са натрупали много агресия, болка, гняв… всички тези негативни емоции.
Ани: Ти как им помагаш?
М:Аз трябва да се грижа за тях. Не съм на ниво да им помагам или да ги лекувам, а да се грижа за тях – и тази грижа вероятно ще ме лекува и мен самата от същите тези емоции.
Ани: Можем ли да кажем, че това е твоята работа в духовния свят?
М:Да.
Ани: Когато се прибереш там, ти започваш да се грижиш за наранени души, така ли?
М:Да. Буквално.
Ани: А в какво се изразяват грижите ти?
М:Ами, като болница е, а аз съм като сестра, която ги обслужва.
Ани: А те страдат ли?
М:Те не го осъзнават. Като че ли са на отделни кревати и са там, докато не се осъзнаят… Някои са смазани и не искат да вдигнат глава, а други са нападателни, нахални, агресивни…
Ани: Можем ли да кажем, че тези души все още са в астралното пространство и не осъзнават, че са напуснали телата си?
М:Ами, по-скоро са души, които са натрупали много негативни качества на Земята. Като че ли се „варят в собствен сос“, и когато им писне, когато им омръзне и решат да се обърнат „нагоре“ в търсене на развитие – тогава ще се махнат оттам.
Ани: А те на някакво отделно място ли са?
М:Да – като болница.
Ани: А ти, докато си там при тях, какво чувстваш и усещаш?
М:През мен минават такива болки, мъки, страдания, агресия – всякакви негативни неща…
Ани: А трансформираш ли ги по някакъв начин или те минават през теб и не ти навреждат?
М:Ето, даже сега тук ми пари. (посочва по тялото си къде точно) Това трябва да ме научи на нещо… По някакъв начин им помагам, без да им помагам – без да им говоря или да им казвам какво да правят… Просто с присъствие – такова мълчаливо, невидимо сноване между тях и обгрижване…
Ани: И твоето присъствие може да ги измъкне от това състояние?
М:Да, но е дълъг процес, не става лесно…
Ани: Разбирам…
М:За определено време съм там, а после се връщам някъде да си отпочина, да се пречистя, да се събера, защото това е изтощително… Ако останеш там дълго време, може да потъмнееш и ти да станеш такъв…
Ани: Ахааа… това е доста високо ниво. А твоята водачка работи ли с тях също?
М:Идват няколко учители с папки – те са като на главна визитация…
Ани: Ахаа, като главните лекари?
М:Да. Но те толкова силно светят (т.е. духовните водачи), че не могат да бъдат „оцветени“ от тези негативни емоции. А аз виждам, че през мен преминават техните емоции и чувства (на пациентите). Затова не съм постоянно там, а временно. После почивам някъде, пречиствам се и после пак съм там…
Ани: Това те учи теб да израстваш, за да можеш и ти да светиш така силно като учителите ли?
М:Да.
Ани: А ти имаш ли цвят? Как светиш?
М:Не, аз нямам цвят. По-скоро съм като невидимо, успокояващо присъствие.
Ани: А като излезеш оттам?
М:Като изляза, не съм вече с черната престилка.
Ани: А с какво си?
М:С бяла рокля.
Ани: А под роклята как изглежда самата ти душа?
М:Бялото на роклята много свети. Аз съм искрящо бяла, но нямам светлината на Учителката и на лекарите.
Ани: А тя какви цветове има под нейната роба?
М:Даже тази роба е с цел да прикрива светлината ѝ. Тя има силна жълта, искряща светлина. Не е чисто бяла, а по-скоро жълта. Но точно тази черна мантия прикрива светлината ѝ.
Ани: А ти, когато влизаш при тези души, също ли си с черна мантия?
М:С черна престилка съм, когато съм в болницата. А иначе съм с бяла рокля в сградата на университета (училището)…
Ани: Можем ли да кажем, че в университета учиш, а в болницата практикуваш наученото?
М:Мхм – точно така.
Ани: А как става това разделение – кой къде да работи? Някой ти казва ли, че трябва да си там, или е твой избор?
М:В зависимост от това с какво трябва да се справиш, какво трябва да научиш.
Ани: Тоест, не е постоянна работа, а е като етап?
М:Етап е, учене е. Трябва да усвоиш нещо – да виждаш болката, но да не се въвличаш в нея. Там се учиш на състрадание, а не на съчувствие или съжаление… Учиш се именно на състрадание.
Ани: Разбирам много добре…
М:Да не се описваш с болката на хората, а да ги разбираш и приемаш. Да ги обичаш. Да не ги осъждаш. Там никой не ги осъжда – само те, болните души, се осъждат помежду си.
Ани: А можем ли да кажем, че тези души са на някакво ниво, или всеки може да попадне там?
М:Не, на ниво са. Те са на по-ниски нива на развитие. Там са като в етап, в който трябва да проумеят, да осъзнаят, да загърбят нещо… Те са се вкопчили в негативните емоции.
Ани: Вкопчили са се в негативните емоции тук, на Земята ли?
М:Да, с тях са си заминали там и затова не могат да се осъзнаят. Затова там е болницата и се работи с тях – те просто трябва да минат по-нагоре, когато се излекуват. Може би това е като възстановителен център… Като че ли са имали по-тежки животи на Земята – като убийци, самоубийци или силно депресирани души.
Ани: А души със зависимости има ли там?
М:Мисля, че не. Поне не усещам такива.
Ани: Тоест, това са души, които са извършвали убийства, самоубийства и лоши дела на Земята?
М:Агресирани и депресирани души. Такива, които са затворени и стоят на кълбо в кревата, и такива, които постоянно мърморят, имат претенции, някой им е виновен.
Ани: Те опитват ли се да ви навредят по някакъв начин?
М:Те не могат да ни навредят.
Ани: А между тях има ли агресия?
М:Имат – вербална. Но към нас – не. Може да ни гледат лошо, но не могат да ни навредят.
Ани: А кое ви предпазва, за да не могат да ви навредят?
М:Такъв е редът и те го знаят.
Ани: Ти от много време ли си там, в този възстановителен център?
М:Не, не съм там от много време. Но ще ходя там дълго.
Ани: А преди това друга работа ли си имала в духовния свят?
М:Това е като практиката на този етап от развитието.
Ани: Разбирам. Добре, а след като излезеш от болницата, за да си починеш и не си в университета, къде отива душата ти? Какво друго прави в духовния свят освен да учи и да служи там?
М:Виждам една група от момичета – всички по-млади. Много се забавляваме, много се смеем.
Ани: Колко сте на брой?
М:Поне 15-тина.
Ани: И как се забавлявате?
М:На поляната се смеем.
Ани: Това твоите най-близки души ли са?
М:Не. Не ги усещам като най-близките си души, а по-скоро като съученички, като на едно ниво на развитие.
Ани: Разбрах. А можеш ли сега да се прехвърлиш там, където се намират най-близките ти души – към твоята духовна група?
М:(след дълга пауза) Сякаш отивам по-нагоре и там вече не съм в това тяло, не съм нито мъж, нито жена… Мале, колко енергия минава през мен…
Ани: Опиши ми какво усещаш?
М:Нямам реално усещане за тялото си в момента… Ръцете и краката ми са изтръпнали, усещам ги като изкривени… Минава нещо енергийно през мен, като по-висока вибрация… Защото то направо те завихря, изкривява те… Въобще не си това, което имаш усещане, че си…
Ани: А какво си?
М:Нещо безплътно.
Ани: Може да ми го описваш само с усещания.
М:Сигурно се преминава през нещо… за да отида нагоре към духовната група…
Ани: И през какво минаваш?
М:Нямам картини, но минава през тялото ми – ето, сега е в ръцете, но аз сякаш нямам ръце… Това е много силно физическо усещане… още се предвиждам нагоре…
Ани: Остави на подсъзнанието си да те пренесе към мястото, където се намират твоите най-близки сродни души.
М:Няма форми… Като кръгли бели топки са… като по-плътен облак.
Ани: Колко са?
М:4-5, но има още, които не виждам добре, но усещам, че има още няколко.
Ани: Как са подредени спрямо теб?
М:Като полу-кръг са. Просто трептят. Така изразяват радостта си. Наредени са като в полу-дъга.
Ани: Добре, извикай едната да се приближи към теб – усети я.
М:То само с чувство можеш да я усетиш… усещам как се прегръщаме и как се преливаме – като да ставаме едно…
Ани: Какво е чувството?
М:Радост, безвремие и покой.
Ани: А духовният водач там ли е?
М:Има такъв.
Ани: Това същата жена – учителката, която видя по-рано ли е?
М:Мисля, че не. Усещането ми е за мъжка фигура.
Ани: Какво усещаш в него? Каква е неговата роля за теб в момента?
М:Той е много стабилен и силен, като опора. Чувствам, че ме подкрепя и води по пътя, дори когато не го виждам ясно.
Ани: Добре, нека попитаме водача – защо ти се появи този образ на онази жена от миналия живот, който си спомни, и какво искат да ти кажат с него?
М:Ами, аз вече знам, преди да попитам – защото същите неща ги нося още.
Ани: Какво не е отработено?
М:Всичко онова, което видяхме – болката, обидата и това да не цениш себе си.
Ани: А душата ти е слязла в сегашното тяло на М., за да отработи точно тези три неща ли?
М:Мисля, че да.
Ани: Добре, нека продължим. Искаш ли сега да отидем на мястото, където душата избира тялото на М. за този живот? Можеш ли да се прехвърлиш там и да ми опишеш как изглежда това място и как става самият избор?
М:Виждам пак Учителката с папката… Като на нещо панорамно, стъклено, с показалка ми сочи – ако избереш това и това – и ми обяснява нещо.
Ани: Виждаш ли различните тела, между които си имала избор?
М:Не, не ги виждам, но знам, че ги има.
Ани: Между колко тела си избирала?
М:Не знам… сигурно има 12-13 картини. Не знам дали всяка картина е за отделно тяло или по-скоро за някакъв човек – има няколко свързани картини и част от избора на това тяло – какво ще стане… нещо такова.
Ани: Какви картини излизат, когато избираш сегашното си тяло – тялото на М. за настоящия ти живот? Какви възможности има и с какво трябва да се справяш в настоящия живот?
М:Връщам се на първото, което ми показва… Виждам И. (настоящият ѝ мъж) в картината.
Ани: Какво трябва да научиш с него?
М:Това, което съм научила в болницата (в лечебницата, където помагаше на изстрадалите души)… Картините не са статични – те са като живи картини. И ние с И. сме като в споразумение в любов. Той трябва да изживее това, което му е предвидено да изживее, а аз имам нужда да изживея тази болка, страданието, обидата…
Ани: Това е все едно изборът, който Учителката ти показва, свързан с него, така ли?
М:Да, да.
Ани: А той какво отработва?
М:Трябва да мине през такъв труден живот. И той няма нищо против да изживее своя живот… (М. и И. в живота много се обичат, но имат много труден живот, изпълнен с изпитания и за двамата).
Ани: Ти какво чувстваш там, докато избираш този живот?
М:Аз съм силна… Така излъчвам сила и съм леко наперена. И той ще ми ги „обрулва“ тези неща.
Ани: Това е част от общия ви план ли?
М:Да.
Ани: На какво ще те научи животът, който ще изживеете?
М:Смирение.
Ани: Други картини има ли освен тези?
М:Има… Но не ги виждам. Те са другите избори, но понеже аз съм направила своя избор, другите не ги виждам.
Ани: Добре, избирайки това тяло, казваш ли си нещо последно – защо избираш точно това тяло?
М:Сякаш душата иска по-труден живот тук, на Земята.
Ани: Какво ще ѝ даде този по-труден живот?
М:Трудните моменти са, за да ти се окършат някои „стърчащи работи“ и да те смирят, особено когато обичаш…
Ани: През любовта?
М:Да, през силно човешко обичане – през тази човешка любов. Когато обичаш, можеш да понесеш всичко, и тази болка те смирява… (плачейки)
Ани: Ако имаше едно послание към всичко това, което преживя и усети днес, към теб – как би звучало то?
М:Обичай трудно!

(Следва излизане от регресията и връщане на М. към настоящия си живот )

––––––––––––К Р А Й–––––––––––