Върви по пътя

Това е продължението от регресията на К., която може да прочетете ТУК.
Тъй като регресията продължи над 3 часа, разделих преживяванията от миналия живот на К. и живота между преражданията на две части.
Следва продължението на пътя на душата на К. след като напуска тялото си на хирург:

Ани: Готова ли си да продължим към пространството, в което душата се прибира, след като напуска земния си живот?
К: Да.
Ани: Добре. Разкажи ми какво става след като се отделиш от тялото си, къде отиваш?
К: Сякаш излиза от къщата му това духче и е като медуза, едно такова – не е като пушек да се изстреля супер бързо, ами както медузите се движат с плавни движения. И се понася нагоре като някакъв облак, с такава скорост и плавност се изтегля нагоре. Аз го виждам в небето, но оттам нататък не виждам нищо. Само започвам да си го представям, че е в Космоса, но нямам вътрешно усещане какво става нататък.
Ани: Добре, ако продължиш да се пренасяш нагоре, усещаш ли нещо, което те придърпва като магнит все по-нагоре?
К: Да, ето така, като медузата (показва с ръцете). Все едно някаква част от тялото ми в момента прави това движение.
Ани: И къде отиваш след това?
К: Към Космоса… и отвъд Космоса.
Ани: Има ли цветове?
К: След Космоса цветове не виждам.
Ани: Празно пространство ли е?
К: Да, като коридор с бяла светлина.
Ани: Добре, продължи към тази светлина.
К: Някакъв мъж идва с бели дрехи. И моите дрехи започват да се променят в различни цветове – от черно, до сиво, тъмно сиво, светло сиво, и така изведнъж, за кратко време в този коридор, аз вече съм с бели дрехи. Поздравявам мъжа срещу мен. Той е малко… на една височина сме, но знам, че той е… не знам точно йерархията, но той изглежда като мой водач. И му се покланям, свеждам главата надолу… но вече съм супер спокойна.
Ани: А освен тези бели дрехи около теб има ли други цветове?
К: Ами… виждам жълто… всъщност, май тук имам нещо жълтичко (показва ми областта около сърцето си).
Ани: А водачът ти има ли цветове?
К: Няма цветове. Той е с прошарена коса и бели дрехи.
Ани: Какво усещаш към тази душа?
К: Изпитвам респект и любов. Такава голяма любов. Като към баща – толкова го обичаш, но не по човешкия начин. Едно такова… по-ефирно, по-широко… много голяма сила е… Нищо, че изглежда по-леко. Той ме посреща там и продължаваме нататък, но той не ме съди, че съм сгафила нещата… И аз не съм много притеснена, че нещо лошо съм направила. Да, знаем, че е трябвало друго да направя, но има някакво такова всемирно приемане. Продължаваме към някаква друга работа да вършим.
Ани: Добре, продължи нататък, какво става?
К: Има много хора сега, след като минахме коридора. Има една много голяма зала – огромна. Голяма зала, пълна с много други хора, облечени в бели дрехи. Но не е някъде навън, а е като виртуална. Има такива големи зали. Има компютри там, което ми е малко странно… Много ми е странно дори. Но има хора, които сякаш следят през тези компютри развитието на хората на Земята, за които са отговорни. Те сякаш са разделени на екипи и мисията им е да помагат. Постоянно следят дали хората на Земята са… в пътя. Хмм (замисляне), не в пътя… ами по-скоро дали изпълняват това, което трябва да изпълнят. Те ги гледат като на холограма. То не е точно такова, но на мен така ми се появява, за да го разбера. Сякаш е като на холограма, на която да се види дали даден човек прави това, за което е слязъл, или бърка, като прави нещо друго, което не трябва да прави, т.е. не изпълнява висшия идеал (въздишка)… Да, и всъщност на мен ми е останала голяма мъка, че човек не следва правия път, за който е спуснат… ами се лута. Всъщност, от това много ме е заболяло, че се лутам така и ми е останало като задача. Да, това ми е задачата – да не се лутат толкова хората, с които ме среща съдбата. Ако мога да им помагам да не се лутат те самите, защото така, както аз съм си загубила времето и ми е останала голяма душевна болка, всъщност и те това правят със себе си, но някак си аз съм го разбрала, пък не знам дали те го разбират… Все едно да ги предпазя да нямат и те същата болка, каквато аз съм имала. И така, тези същества там просто гледат дали някой се движи в правия път или не. И ако не се движи, взимат мерки – слизат, помагат, дават някакви знаци, предизвикват преживявания, дори затварят врати, за да върнат хората обратно към това, което трябва да следват – точно, за да им спестят тази огромна болка.
Ани: Как точно достига помощта им до човека? Чрез интуицията или по някакъв друг начин?
К: При някои с интуиция, при други със знаци. Зависи кой е най-лесният начин за човека – как той ще го разбере най-добре, така че да следва вълната.
Ани: А тези души, които следят тези компютри, прераждат ли се на Земята?
К: Да, прераждат се.
Ани: Какво точно представлява това място там? Като някаква разпределителна гара ли е?
К: Като някакъв център за ориентиране. То е наистина някакъв център, който е като помощна централа. Не знам как да го обясня. Когато ние не чуваме насоките им, някой от тях може да слезе на Земята. Те имат тези правомощия. Има нещо ангелско в тях, но не са ангели.
Ани: Може ли да се каже, че това е тяхната работа в духовния свят?
К: Да, това им е работата. И не ми изглежда изобщо да има храна, вода или отношения. Просто всеки работи постоянно и не се изморяват.
Ани: Каква е динамиката в техните отношения?
К: Уважение, отговорност… без това да създава напрежение. Нямат Его, самочувствие… Просто са като служители. Много добри служители. И те нямат настройките, които ние имаме тук – като за семейство, деца, работа, пари. Те такова нещо нямат. Техните настройки са само за правилния дълг… подходящият дълг за всеки един… и това е тяхната работа.
Ани: А имат ли полове?
К: Изглеждат ми като мъже и жени, но някак си няма никакво значение вътрешно. Няма го това точно разделение. Има енергия. Примерно, този, който ме посрещна, има много мъжка енергия. Но тя е балансирана, но и мъжка. В нея има много сила, но е балансирана с някаква мекота. И за жените е същото – те нямат точно типичното женско, както се проявява тук на Земята. Те по-скоро са по-обрани, физически по-прибрани. Нямат излъчването на типични жени. Те са много семпли, всички са чисти, спретнати и няма никаква следа от суета по тях. Няма накити, няма цветове… нищо.
Ани: Добре, можеш ли да продължиш с водача си по-нататък? Къде отивате след мястото за ориентиране?
К: Има някаква много голяма поляна и е много хубава. Там има деца. Отнякъде се появиха деца – така отдясно идват… скачат и си играят, веселят се. Има някаква чистота там. Това е някакво по-следващо ниво. И те просто си играят тук. Това все едно е „гласността на невинността“. Супер щастливо и радостно е. Това е духовният свят за душите, които ще слизат след това. Т.е. това място тук за тези, които скоро ще идват на Земята.
Ани: Тези души, на които им предстои да се преродят в човешки тела ли?
К: Да. Все едно събират духовна енергия там. Точно така – играят в полята, радват се, смеят се постоянно, супер щастливи са. Няма никакви възрастни. Никой не ги възпитава или въвежда. Те просто са щастливи и играят. Има някаква вода наоколо… Не знам за какво е тази вода, но е като река, като нещо, което тече. Децата си играят и няма никакви проблеми, няма страх.
Ани: Това млади души ли са?
К: Да, сякаш са малки още.
Ани: Новоизлюпени?
К: Да, сигурно затова трябва да седят там… Все едно ги изпълват с духовни добродетели.
Ани: Те имат ли предишни прераждания?
К: Ами, май не. Сякаш в тях има игривост, щастие, наивност… То това всъщност са духовните добродетели. Те са много чистосърдечни. Нямат никакви други настройки за нищо.
Ани: Можеш ли да видиш откъде идват? Кой ги създава?
К: Ами, като че ли идват отнякъде… Все едно си играят и са на някаква туфа, и по някое време се появява някое ново…
Ани: Много интересно. Как така се появяват от нищото…?
К: (Смее се). Има една такава невидима стена, която е като огледална и е като междинно пространство между измеренията… Сякаш излизат оттам като изплюти… като излюпени. Излизат все едно от… от друго измерение. Имат си венци на главите… някои деца имат венци. Не знам защо… някакви красиви венци.
Ани: Имат ли цветове?
К: Венците ли?
Ани: Да, и самите деца?
К: Ааа, ами усмихнати са, с румени бузи, червени, радостни. То това им е целият цвят.
Ани: Разбирам. А може ли това място да се нарече родилният дом в духовния свят, мястото, където се раждат душите?
К: Родилният дом сигурно е след това, защото аз ги виждам откъде идват, но нямам визия кой ги създава, как ги създава… Мога да ги видя само дотук, че излизат отнякъде… И то е много плавно. Хем на моменти изглежда като излюпване, но е плавен преход.
Ани: А там съществува ли времето?
К: Не.
Ани: Какво е там?
К: Няма храна, вода. Вода в смисъл, като да имаш нужда от вода. Няма никакви от нашите потребности там. Самите души нямат нужда от нищо друго. Просто една пълнота и жизнерадостност, и те всъщност от това се радват. Те са щастливи и пълни. Да, всъщност на тях им е много пълно там. Това им е животът преди да се преродят. И след това, тук на Земята, когато се преродим, сме много нещастни, защото не можем да достигнем пълнотата, която се изживява там… Душите я преживяват там и после започват да я търсят, когато слязат на Земята. Но тук не могат така да я преживеят. И това до някаква степен е като вид страдание за всяка една душа.
Ани: Защо трябва да слизат душите на Земята?
К: Да се учат.
Ани: Какво трябва да учат?
К: Уроците… не знам. Нещо да учат, така да им става сложно, трудно и мъчно, за да учат.
Ани: Какво дава това на душата?
К: Опит. Това я пълни… тя се разширява с този опит.. с всичките неща, които тук ни се случват.
Ани: Какво се случва след това, след като натрупа този опит?
К:Ами… сякаш го репрезентира по някакъв начин, тя го репликира. Не мога да го обясня. Тя трупа този опит, но после нейният опит става много важен за други, защото като натрупа нещо, може да им го предаде, без те да трябва да го преживяват точно същото…
Ани: Добре, разбирам. Нека продължим. Къде отивате с твоя водач, след като преминете покрай тези новородени души?
К: Още по-направо. Всичко е в права линия. Сякаш мащабът се разширява, докато отиваме нататък, и пред мен виждам голямо слънце на хоризонта, просто една голяма слънчева топка. Все едно става по-празно и пусто. Вече няма деца. Хем е добра картината, хем виждам напукана почва. Като суша. Ама не ми е топло, но почвата е напукана. Не е с големи пропасти, но си е бая нацепена.
Ани: Движите ли се по нея заедно с водача ти?
К: Ами ние като все едно ги виждаме нещата. Те не ми влияят. Ние сме застанали там, сега той ми е от едната страна и гледаме напуканата пръст, но не знам какво прави там, защо ме води там.. Какво точно трябва да разбера? Просто я виждам там тази напуканата пръст.
Ани: Добре, продължи по-напред. Какво става след това?
К:Пътят е много дълъг и става като самостоятелен път. Като пустиня е – празно, топло, и просто трябва да вървиш направо… много да вървиш. И тук вече започва някакъв друг път, който е индивидуален.
Ани: Значи вече не вървиш със своя водач?
К: Да, вече съм сама и съм в мъжко тяло.
Ани: Добре. И докъде стигаш?
К: Ами не стигаш… никъде не стигаш. Вървиш, вървиш, вървиш. То е огромна пустиня, в която само се върви.

Ани: И осмисляш ли някакви неща? Какъв е смисълът от това вървене?
К: То това е смисълът – да вървиш. Това е пътят – да вървиш. Ама къде отиваш?.. Не знам. Състоянието, в което ми се случва това, не зависи от външните фактори, защото би трябвало, като толкова пече и е едно такова като пустиня, нацепена суша, дълго и голямо, да ми е жега на краката. Аз съм бос, но не усещам жега. И вървя, и съм като самотник, скитник, но без нищо от тези негативни влияния на тези думи. Просто… Това си е като пътят на душата – да се върви напред.
Ани: Към Слънцето?
К: Да, то е точно на хоризонта, на средата. Аз много ходя, но имам усещането, че всичко е наред. Това е правилното нещо. Имам едно смирение и мекота, като че ли съм свършил основните и тежки задачи, които вече са останали назад. Сега трябва да правя други неща, които всъщност ми се случват, не ги правя аз. В самото вървене има и едно общуване с духовния водач, но на друго ниво – телепатично. Той ме води. Във всеки един момент се появява какво точно да направя – къде да мина, къде да отида. И то е като силен глас на интуицията. Или дори не знам дали това е интуиция или гласът на духовния водач. И той все едно работи през мене и ми казва: „Тук стъпи, тук стъпи…“ Всичко е… друга воля… не е моята воля.
Ани: И къде те води, докъде стигаш накрая?
К:Ами, някакво пътуване трябва да извървя… няма край. Много дълго пътуване, което се върви… много, много дълго… като дълъг хоризонт. Аз вървя, вървя много и пак виждам същото, което преди това съм вървял… Ама много съм вървял… Просто е супер дълго… Това е като тези – 7-те долини на пътя на човека…
Ани: Разбирам. Добре, нека видим какво се случва по-нататък. Случва ли се нещо друго?
К: Ами, някакви шатри се появиха. Бели шатри от двете страни, такива по-дълги. Две от едната страна, отляво, и една от дясната страна. Това е като някакъв оазис, като някаква спирка. Като край на едно нещо и начало на друго… в духовен смисъл.
Ани: Добре. Разкажи ми повече.
К: Това е все едно между втора и трета долина, и сякаш съм тук, на втората долина, накрая… Въпреки че в този случай го виждам като пустиня, и аз си стоя там. Стигнал съм там в момента. Обаче, от гледна точка на времето, не мога да преценя… в бъдеще ли трябва да стане, или е сега…
Ани: Сам ли си?
К: Да, сам съм, но не се чувствам зле.
Ани: Все още ли те направлява твоят духовен учител?
К: Да, но в момента всъщност връзката е малко изключена, в смисъл, че не е толкова силна, както на края на втората долина. Като че ли нещо зависи от мен да го направя, и аз знам, че ще го направя. Все едно трябва да си почина там, да поседя малко в този оазис, в тази пустиня. Нещо като почивка от дългия път, разтоварване от натрупаната умора и възстановяване. И да придобия някакви нови настройки, за да мога да продължа нататък. Ама това ми е все едно като в бъдеще, някакво бъдещо време.
К: (Тук й се дават някои лични прозрения относно партньорските връзки, част от които не са споделени).
На душата все пак ѝ се налага да се събира и разделя с всякакви души, защото това е част от урока ѝ. Тя не може да се преражда само с едни и същи души, защото така не може да продължи развитието си. В някой живот се дава да сме с тези, които много обичаме, които са ни много близки, за да ни дадат някаква подкрепа, да ни направят по-лек живота, ако е много труден, да ни дадат насока, вяра… То е точно като някой да се появи в точния момент, за да ти помогне, за да можеш да продължиш нататък, да не се закотвяш в собствените си блокажи, натрупани отпреди.
Ани: Ти имаш ли такива много близки души, с които често се прераждаш?
К: Аз имам много близки души. Но не знам колко често се прераждам с тях.
Ани: Можеш ли да се пренесеш там, където се намират те сега?
К: Близките ми души ли?
Ани: Да.
К: Мисля, че ги виждам, да.
Ани: Колко души виждаш?
К: Около 20 – 30.
Ани: Какво ви свързва помежду ви?
К: Те са ми като най-близките в животите ми… емоционално. Много съм ги обичала. И те много са ме обичали. Нещо сме правили заедно, което много ни е свързало. Примерно, баща ми така го чувствам.
Ани: Разбирам. А виждаш ли някой друг освен баща си, който да присъства в настоящия ти живот?
К: Виждам С. и тя е там. Много е странно, защото хем много се обичаме с тях двамата, хем все едно имаме еднакви болки и това някак си още повече ни кара да се обичаме. Тези близките души ги усещам в астрала, не ги виждам по-нагоре, а там, където са тези емоционалните „завръзвания“. Това е, когато имаме карма с някои хора, които много сме обичали и те много са ни обичали… И тази любов е като недовършена… И това пак ни събира заедно да вършим нещо. По-скоро имаме общи емоционални травми.
Хем виждам недостатъците и на двамата, но толкова дълбоко и от сърцето си… от центъра на сърцето си ги обичам, че… (плаче). Това е като все едно ти си Марсианец и си попаднал на планета, на която има само някакви човечета, които са… Юпитерови, да кажем. И повечето са такива – Юпитерови, те са си от тази планета, такава им е расата. И виждаш тук-там само някои, които са точно от твоята раса и няма как да не ги обичаш…
Ани: Виждаш ли в какви други връзки сте се прераждали преди? Какви са ти били най-често?
К: Свързано е с човешка любов, според мен, защото точно това най-силно ме привлича към тях. Но такава човешка любов, че съм виждала и божественото по някакъв начин. Така че, всъщност през тях все едно съм успяла да разширя сърцето си, да обичам по-чисто. Не знам, нещо се е доближавало до някакъв по-висш смисъл на това хората просто да се обичат.
Ани: Разбирам. Това е чудесно!
А как изглежда мястото, на което се намира душата, преди да се прероди на Земята? Можеш ли да отидеш там?
К: Като някакъв кувьоз. Това са като тези местата от Матрицата… едно към едно, както е във филма. Точно така — душите седят в едни такива саркофагчета.
Ани: Как се избира точното тяло и място за прераждане?
К: Не знам.
Ани: Добре. Имаш ли достъп до спомените си за последния път, когато беше там и избра това тяло за сегашния си живот? И защо реши точно в България да се преродиш?
К: Ами, за да си изпълня точно това, което много ми е попречило в развитието преди. Това е като някаква бръмка… като нерешима задача. Все едно тук има точните условия да си поправя задачата. Да я разреша, да поправя начина, по който тогава е трябвало да постъпя (говори за миналия си живот като хирург).
Ани: В България ли трябва да изпълниш тази задача?
К: Да.
Ани: Кой решава кога да се преродиш?
К: Не знам.
Ани: Имаш ли свободна воля, или духовният ти учител определя кога е моментът?
К: Ами… не знам.
Ани: Добре. Твоят духовен учител има ли някакво последно послание за теб относно настоящия ти живот?
К: Това за суетата… Защо съм избрала това тяло? — защото това тяло е много примамлива обвивка, то е много подмамващо, защото е красиво и привличащо, но това е еманация на суетата. Това е още една по-дълбока мисия — да се разделя със суетата! И това скитничество в пустинята, което видях, е индивидуален път. Там няма как да има други души, не може и водачът ми да е с мен, защото това си е само за душата. Не знам, сигурно за всички души е така, но в моя случай не трябва да има други, няма смисъл да има други. Ако има други, то няма да е това, за което съм отишла. И затова е такова тялото, за да може да осъзная привързаността към тази суета. Защото много пъти се гледам в огледалото и аз се харесвам. На мен ми харесва това, което виждам. И някак си усилвам енергията на това, че тялото ми е красиво, и така го затвърждавам. В мен това е като вътрешна ценност. И аз трябва да разреша това, но то е вече повече вътрешна работа, отколкото мисия за този живот, но пак е супер важно да се направи. Не е толкова свързано с други хора, колкото с промяната на мирогледа ми и да изляза от тази тежка суета, която ме влачи.
Всъщност, суетата има много лица, защото аз го казвам за тялото, но тя е суета и от вътрешния свят — от това колко си хубав… пък колко ги разбираш нещата… пък колко си вътрешно красив… и изобщо към формата и всичко, към което сме привързани. Това всичко е все суета. Явно суетата е на много пластове…
Ани: Еха… чудесно!
Добре, ако има едно последно послание за теб от всичко, което усети и преживя днес, как би звучало то?
К: Върви по пътя!

(Следва излизане от регресията и връщане на K. към настоящия си живот )

–––––––––––––К Р А Й––––––––––––-