Да минеш отвъд нещата

Това е регресията на М. Тя е много сензитивна и творческа личност, която много силно се вълнува от духовни теми. Имаше няколко въпроса, на които търсеше отговор. Част от регресията не е описана, защото е твърде лична за М. и нейното семейство. В емоциите си М. е много бурна и понякога рязка. Този минал живот й даде много отговори откъде се коренят чувствата на самота и силен бунт, които често изпитва. Към края на регресията нейният духовен водач се явява символично под образа на орел, за да й предаде важни уроци, които М. има да усвои.

(След първоначалната дълбока релаксация, отпускане и навлизане навътре, М. премина през вратата и се пренесе обратно във времето, спомняйки си своя минал живот)

Ани: Огледай се, какво виждаш? Къде се намираш?
М: Ами..не съм много сигурна. По-скоро усещам нещо като, че съм във Викторианска Англия. По това време е много мръсно. Мрачно е…
Ани: Навън ли си?
М:  Да, като на някаква улица. Оглеждам града. Аз се чувствам като някакво момче по-скоро, което е… някакво дрипаво такова…
Ани: Тъмно ли е или е светло навън?
М: През деня е. Някакъв среден сезон. По-скоро е есен.
Ани: Имаш ли обувки или си бос?
М: Ами… не виждам много добре. По-скоро съм дрипаво момченце (смее се).
Ани: Имаш ли дрехи?
М: Имам. Тъмни са… кафеникави… като че ли изпокъсани. По-скоро съм нещо като просяче.
Ани: На каква възраст си?
М: Тийнейджър, около 15-16 годишен… Може и малко повече.
Ани: Виждаш ли си лицето? Как изглеждаш?
М: Ами, мръсничко лице.
Ани: Висок ли си, или си дребен?
М:  Не, не съм висок. Средна височина за тези години.
Ани: Знаеш ли коя е годината?
М: Хиляда осемстотин шейсет и някоя…
Ани: Добре. А в кой град или село се намираш?
М:  Като че ли това е Лондон.
Ани: Какви са сградите там?
М:  Сградите са високи… не много. И са тъмни… С тъмен материал.
Ани: Има ли други хора около теб?
М: Ами, по-скоро е застинало в момента и е празно. Само аз съм там.
Ани: Добре. Остави на подсъзнанието ти да те върне още по-назад в спомените ти, към детството на това момченце. Върни се към началните спомени от този живот – спомни си родителите си.
М:  Не знам дали е имал родители.
Ани: А къде живееш?
М: .. (започва да плаче).. В някакво гадно пространство (плаче)… И сме много деца.
Ани: Това дом за деца ли е?
М: Да.
Ани: Твоите родители са те изоставили ли?
М: (плачейки) Да…
Ани: Колко дечица има в този дом?
М:  Ами доста… Не съм сигурна дали родителите ми са ме оставили или не са живи. Имам някакво усещане за това как майка ми ме е родила… но само до там.
Ани: Веднага след раждането ли си попаднала в този дом?
М: Не…
Ани: Ти там на каква възраст се виждаш?
М: Малко по-малка от предишните години, в които се видях на улицата. Примерно на 10, нещо такова.
Ани: Добре. Върни се, когато си на 5 годинки и ми кажи къде се намираш?
М:  Като че ли в голяма къща.
Ани: Добре. Кой живее в тази къща?
М: Аз живея там.
Ани: С кого живееш?
М: С родителите си.
Ани: Имаш ли братя или сестри?
М: Не.
Ани: Какво ти е усещането, вие щастливо семейство ли сте? Как живеете?
М: Много хубаво… Много е красиво. Има стълби… големи стълби… Извити…
Ани: Къде се намира тази къща?
М: Някъде на по-отдалечено място. Около нея има пространство. Няма сгради. Не виждам други къщи около нея. Къщата е хубава, голяма.
Ани: Как изглеждаш, когато си още на 5 годинки? Как се чувстваш?
М:  Облечена съм с нещо като рокля, но е много странна. Може би е риза… По онова време такива са били ризите. Да, като дълга риза е.
Ани: Добре. А родителите ти, виждаш ли ги как изглеждат?
М: Виждам майка си само като силует. Виждам едно колие на врата й.
Ани: Тя с какво се занимава?
М:  Не мисля, че се занимава с нещо.
Ани: А твоят баща къде е?
М: Няма го, не го виждам… Сякаш през повечето време не е там… 
Ани: Добре. Какво става по-нататък с живота на това момченце? Как се озовава в дома за деца? Остави на подсъзнанието ти да те пренесе там и ми разкажи какво ти прави впечатление.
М: Не виждам конкретна ситуация, а по-скоро усещането, че… те може би са умрели. По-скоро…може би единия от тях е умрял.
Ани: От какво е починал?
М: От някаква болест. Имам усещането, че по-скоро майка ми е умряла, а баща ми е заминал някъде и просто се е уплашил.
Ани: И те оставил в дома за деца ли?
М:  Не мога да разбера. Мисля, че той си мисли, че аз не разбирам какво се случва. 
Ани: Той връща ли се в живота ти по-късно?
М: Не го виждам повече.
Ани: Добре. Върни се в дома за деца. Разкажи ми какво друго има там. Какво виждаш? Какво усещаш?
М: Има много малки деца. Те са там самички… В кошове има много бебенца. В кошчета… Има някакви жени… дрипави, които се грижат за нас.
Ани: Какво е отношението им към вас?
М: Ами, нормално. Не мисля, че са лоши… не мисля, че са и добри. Може би някои от тях са добри. Просто си вършат работата. Обаче аз мисля, че съм избягала от там… И съм просто на улицата…
Ани: Вече по-голям ли си?
М:  Ами да, вече се виждам малко по-голям. Като тийнейджър.
Ани: Какво правиш? Как минава ежедневието ти?
М: Просто се скитам. Нищо не правя. Обикалям по улиците. Нищо не правя. Просто съм бездомно дете, което е избягало от дома и се скита наляво, надясно и прави някакви зулуми, щуротии. Има и някакви други деца, с които живеем заедно… и се виждаме от време на време… и скиторим заедно.
Ани: На улицата ли живееш или се прибираш някъде?
М: Като че ли някакви изоставени сгради виждам, всичко е доста мрачно. Аз не го виждам много добре… Картините са ми застинали, не се случват, не го живея, а просто е като усещане и като избледнял спомен…
Ани: Добре, разбирам. Нека сега да се пренесем 5 години по-късно. Дай си няколко мига, за да си го спомниш по-ясно.
М: Може би не съм доживял много.
Ани: Такова ли е усещането ти?
М: По-скоро да. Като че ли няма перспектива. 
Ани: Добре, прехвърли се в последния ден от живота на това момче. Виж последния му ден. Виж сцената преди да умре и ми кажи какво виждаш или усещаш.
М:  Ами… малко по-голям от 15 годишен е… На 18 години е.
Ани: Добре. Къде се намира?
М: В някаква уличка. Май е откраднал нещо. И просто са го пребили и наръгали с нож…
Ани: Разбирам… Разкажи ми какво става след като го убиват?
М: Виждам го да лежи.
Ани: Какво усещаш към него?
М: Нямаме нищо общо. Всъщност не се чувствам… в този момент…
Ани:  Какво изпитва душата ти в моментa, когато го убиват?
М: По-скоро облекчение, че е свършил този живот. Да, мисля, че той не е имал много щастлив живот…
Ани: Добре… Гледайки се вече отгоре, какво душата ти научи от тази роля, в която беше – в тялото на това момченце, и от живота, който преживя?
М: Просто усещам много страдания от това, че е бил сам. Много агресия.
Ани: Агресия, идваща от него или от другите към него?
М: От него. Той краде постоянно, защото няма къде да живее. И се бунтува. Той просто е агресивен и самотен. Като… като кучетата на улицата – ако им подадеш ръка, те могат да ти я отхапят…
Ани: Това ли е бил планът на душата ти – така да изживее този живот?
М: Не знам… Не мисля, че той е много съзнателен. Не мисля, че е имал някакви мечти или нещо, което е искал. Просто целият този живот е преминал в някакво оцеляване. Не мисля, че той нещо изобщо е правел друго, освен да живее на улицата и да краде, за да може да оцелява.
Ани: А защо душата ти е избрала да изживее този живот? Какво е трябвало да научиш от него?
М:  Непривързаност.
Ани: Непривързаност към какво?
М: Към всичко. Той просто е сам постоянно (плаче)… И може да разчита само на себе си. Непривързаност към света, цялостно – към хората, към уютния живот.. Но най-вече към хората. Много е самотен, много е изолиран и е много агресивен. Но мисля, че е криворазбрано… Т.е. може би вследствие на живота му е станало така. Той не е лош… просто друго не знае…
Ани: Разбирам.
М: Не знае как да живее по друг начин, освен така.
Ани: Добре. А душата ти успя ли да научи уроците на непривързаност в този живот?
М: Мисля, че остана агресия… По-скоро отделеност… Останала е отделеност от другите хора. И някаква агресия и чувство за несправедливост. И същевременно се е научил на самостоятелност. Може би той не е бил толкова лош, просто се е чувствал сам.
Ани: Защо точно този живот се появи, да си спомниш днес? Каква е връзката му със сегашния ти живот?
М: Ами, може би… е агресията. И усещането, че си сам.
Ани: Какво е посланието на този живот към теб?
М: Просто да съм щастлива, без значение какво се случва. Може би той е имал друг шанс, ако не е бил толкова агресивен. Но не е бил много умен…
Ани: Добре, ще ти повторя сега това послание 3 пъти, за да го запомниш добре (повтаряме го 3 пъти).
Има ли нещо друго, което искаш да видиш от този живот, или може да продължим нататък?
М: Не, това е много кратък и нещастен живот. Мисля, че той самият е бил много доволен, когато е приключил този живот. Бил е сам и агресивен. Не го чувствам да е имал някакви желания или някакви цели. По-скоро това е едно първобитно, животинско оцеляване. Просто живот на оцеляване… нищо друго. Не мисля дори, че се е впечатлявал от момичета. Така като съм му в тялото не усещам никакви емоции. Не усещам никаква любов. Мисля, че той не е имал никаква истинска връзка с хора. Има връзка с някакви други деца, с които са крали заедно, но не мисля, че има дълбока връзка с някое друго човешко същество… Наистина е като куче в емоциите си. Като кучешки емоции…
Ани: Добре. Искаш ли да продължим нагоре?
М: Да.
Ани: Добре, проследи сега пътя на душата си, след като е напуснала тялото на това момче. Спомни си пространството, в което душата отива. 
М: Виждам някакъв шарен водопад. Водата е шарена като дъга. Някакво пространство, което е голямо. Като пухкави облаци. Просто е.. шарено. Хем е шарено, хем не е шарено… Много ми е трудно да го описвам, защото не са ми точно картини толкова, колкото самото усещане за това, че просто е… спокойно и обширно. То няма емоции там, няма… Не знам как да го опиша. Не мисля… Все едно просто не мисля, просто мисловната дейност я няма. Не мислиш, просто съществуваш.
Ани: А ти във форма ли си, как се усещаш?
М:  Ами то е някакво като… светло желенце. Има някаква неопределена форма. Неопределена форма и е като въздух също. 
Ани: Добре. Продължи нататък, докъде стигаш?
М: До място, което е само поле – като светло бяло поле.
Ани: Има ли някой там?
М: Има някакъв човек.
Ани: Как изглежда? Как те кара да се чувстваш?
М:  Хем ме натъжава… хем нещо ми обяснява. Може би е някой, който ме наставлява. Само че аз наистина не съм направила каквото трябва…
Ани: Той съди ли те?
М: Не бих казала, че ме съди, но аз чувствам, че нещо не е както трябва. Може би не съм направила каквото трябва…
Ани: Той какво ти казва?
М: Стои пред мен… И сякаш ме посреща… Като някоя близка душа, която е като по-голям брат или сестра, нещо такова.
Ани: Помага ти да се ориентираш ли?
М:  Да, но и малко ми се накара… Сега ми се появи в съзнанието някакъв орел.

Ани: Супер. Усещаш ли, че можеш да общуваш с него? Какво иска да ти каже?
М: Той просто си лети над мен и наблюдава. Малко е като индиански… Все едно е с някакви гердани на врата.
Ани: Я виж тези гердани, имат ли някакви символи върху тях, нещо, което да ти прави впечатление?
М: Малко приличат на тотемите – такива дървени, високи, където са гравирани с някакви неща.
Ани: Можеш ли да разбереш посланието им? Какво значат тези неща?
М: Орелът е просто простор, духът. Той не ми говори, защото няма смисъл. Той просто иска да се отворя… (плаче).
Ани: Попитай го как да се отвориш, какво трябва да направиш?
М: Не може да ми покаже, защото аз няма да го разбера. Не може да се обяснява с думи това. Това, което иска да правя, не може да се обяснява. Просто трябва да се отворя. Да се слея. Той като си отваря крилете и това е някакъв смисъл… Това е символ! Отваряйки си крилете, ми казва да си отваря сърцето… да си отворя всичко… не знам как с думи се обяснява това…
Ани: Има ли нещо определено, което можеш да направиш, за да се случи това?
М:  Ами… той е шамански орел… Сигурно да правя такива шамански работи.
Ани: Като шамански песни, ритуали, танци?
М: Да, да, да. Не е нещо конкретно… Всичко е много трудно да се обясни. Няма никаква конкретика в нищо… Просто няма толкова емоции. Просто е… едно широко пространство, в което съществуваш… Няма цветове, няма неща, които да виждам. Просто е знание.
Може би трябва да медитирам или да правя неща, които са за отваряне на сърцето и съзнанието. Не е нещо конкретно. Всичко трябва да е отвъд. Да минеш отвъд нещата!
Ани: Каква е мисията ти тук на Земята в момента?
М: Като че ли  той това иска… Той просто ми показва пътя. Ей така – да си отвориш крилата и просто да летиш. Като че ли той просто това ми показва как се прави…
Ани: Кое ти пречи да го направиш?
М: Земята.
Ани: Как можеш да го преодолееш?
М: Като не мисля много… Просто го правиш… Отваряш се… Сякаш можеш… Просто знаеш, че можеш!
Ани: Супер.
М: Някакви индианци виждам и някакви тотеми.
Ани: Добре. Какво правят?
М:  Тропат… Ей така –  тропат по Земята. Явно, като тропаш по Земята с крака, сякаш се отделяш по някакъв начин от нея и все едно задвижваш енергията, за да те изстреля нагоре… нещо такова. И дърветата… Много обичам дървета! Тези тотеми също са направени от дървета…
Ани: Виждаш ли се и ти да участваш в тези ритуали там?
М: Аз по-скоро ги гледам отгоре. Виждам едни индианци как го правят. Не знам дали участвам… просто ги наблюдавам. И като че просто… разбирам.
Ани: Трябва ли да правиш това нещо на Земята?
М: Може би трябва. Но не точно по този начин… Единственото важно е просто отвъд всички конкретни неща. Не знам как да го обясня. То просто се случва, трябва да се случи… ей така, да се отвориш… просто трябва да се случи! Не мисля, че той може да ми каже как. Той просто ми показва, че той го прави и че е възможно. Мисля, че аз сама трябва да разбера как… Нищо не ми казва. То е много символично всичко, което виждам… Виждам само орела, герданите на врата му и как може да си разтваря крилите и да лети… И тези дървени тотеми.
Ани: Добре. Има ли някакъв начин, по който можеш да се свързваш с него, когато имаш нужда? С някакъв предмет, мисъл, име или нещо друго?
М: Виждам му очите.
Ани: Познаваш ли тези очи?
М: Те… те просто са… хем са празни, хем са пълни… Може би просто трябва да се доверявам.
Ани: Той преражда ли се на Земята? Виждала ли си тези очи?
М: Може да ги има навсякъде… Те са просто отвъд. Като стъклени огледала. Те са празни и са пълни… И са като на животно, и като на нещо неживо. Не знам, не ги виждам никъде другаде. А може би просто… може да са навсякъде и на всеки…
Ани: Интересно… Добре, а сега нека го попитаме: откъде се коренят проблемите ти с косопада? С какво е свързано това? 
М: Ами с емоциите, много емоции… По-спокойно трябва да е.
Ани: По-спокойно?
М:  Да. Много съм бурна. Всичко е много бурно. Трябва още да отработя емоциите от това момче, което видях, защото то е било много агресивно.
Ани: Как може да отработиш тази агресия, която си натрупала там?
М: Ами, ей така – като се отварям, както орелът.
Ани: Тоест да пуснеш душата си да е свободна като орела?
М: Да. И просто всичко се разтваря. Това пространство… то дори не е небе, не е земя, не е въздухът. Това просто е!
Ани: Съществува ли време в това пространство?
М: Не. То всичко е много застинало. Хем е застинало, хем е живо. Няма нищо. Може да кажеш, че е скучно, но въпросът не е в това да е забавно.
Ани: Виждаш ли се как изглеждаш там? Имаш ли някакви цветове?
М: Не, просто съм празно пространство.
Ани: Добре, а сега можеш ли да оставиш на подсъзнанието ти да те пренесе до мястото, където избираш тялото на М. за сегашното си прераждане?
М:  Има някакви сфери… като светлина. И ти просто влизаш в тях.
Ани: А имаш ли избор между различни тела? Как душата избира в кое тяло да се прероди?
М: Мисля, че тя си знае. Някой й е казал… Но не като по списък, ами просто то си е процес.
Ани: А можеш ли да се върнеш още по-назад, когато се случва изборът на тяло и този процес? Как става това?
М:  Ами седнали сме на някакви чинове.
Ани: В класна стая ли си?
М: Да, нещо такова.
Ани: Добре. Колко души виждаш там?
М: Тук се виждам като човек. То явно това нещо е като училище. Седя в една светла слънчева стая и сме на чинове. То наистина си все едно в една нормална стая и виждаш около 20-30 човека вътре.
Ани: Добре. Тези 20-30 човека близки ли са ти или не се познавате?
М: Май сме един курс.
Ани: Какво правите? Учите ли нещо?
М: Да. Учим нещо и така извършваме някаква дейност. Но не виждам кой ни преподава. Има някакъв силует, но това не е точно като в училище. Няма тетрадки.. Просто всеки си има чин и просто седи на него.
Ани: Имате ли някакви взаимоотношения помежду си?
М:  Всички са равни. Няма взаимоотношения.
Ани: Добре. След като премине обучението какво правите?
М:  Можем да ходим и извън стаята.
Ани: Това ли е мястото, където живеете?
М: Да, мисля, че това е мястото, където по принцип сме. Не знам дали живеем в класната стая.. по-скоро не. Тук, в това пространство, сякаш има повече цветове. Там, при орела, беше тъмно, нямаше нищо.
Ани: Какви цветове има в това пространство?
М: Тук просто е светло. Има цветове, но те са много деликатни. И пак този водопад… Но той не е от цветове. Той е като дъга. Сферичен е. Не е истински… Имам предвид, истински е, ама е като безплътен… нематериален.
Ани: А какво друго правите там, освен да ходите в тази класна стая?
М: Просто си обикаляме из това пространство.
Ани: А какви са отношенията помежду ви?
М: Не си говорим. Не мисля, че протичат така, както на Земята. Не си говорим. Просто сме заедно. Заедно сме и има хармония. Но не си говорим, не правим нищо конкретно.
Ани: А има ли чувства, емоции – такива, каквито познаваме тук на Земята?
М: Не. Там всичко е въздушно. Дори цветовете не са точно цветове, камо ли усещанията.. И тялото не е тяло… не се усещаш плътен и нищо наоколо не го усещаш плътно. Има цвят, но е  като прозрачно цветно. Няма материя.
Ани: Тези души имат ли някакви цветове?
М:  Ами, те са като цветна светлина. Има синьо, розово. Има цветове, но не са цветове като обикновените цветове. Не са наситени, по-скоро са въздушно цветни. Така както можем да кажем, че облакът е бял, но реално той не е наситено бял. В смисъл… не е плътен, той е въздух, който е бял. Така и цялото това пространство можеш да си представиш, че е като шарени облаци, но те не са плътни, не са материални – те са въздух, който е шарен. 
Ани: Как разбираш, че е време да се преродиш? Как се случва целият процес?
М: Ами просто ти казват, че трябва да отидеш при сферите. Те са много красиви. Не знам дали в сферите са тези тела, които взимаме сега. Аз не го виждам. Виждам само едни сфери, много красиви. Такива като балони от веро, светлина… Кристално светли, като перли. Като перли, но безплътни, в различни размери. И просто.. може би си влизаш в този балон и там се случва, не знам. Може би е като пашкул. Не виждам тяло. Не знам как съм си избирала това тяло.
Ани: А можеш ли сега да влезеш там, в сферата, в пашкула?
М: Ами… мога.
Ани: Какво става, когато влезеш?
М: Ами, сякаш те прави материален.
Ани: На кой етап от бременността душата влиза в плода?
М: Не знам. Май този пашкул първо ти създава тялото.
Ани: Как протича процесът на слизане на Земята?
М: Ами, май ако си в пашкула, вече си в тялото на майка си. Не знам. Видях, че бидейки в пашкула, вече си директно в тялото на майка си. Така тялото ти става материално.
Ани: А когато влезеш вътре, после можеш ли да си излизаш, когато поискаш?
М: Ами, аз сега мога, но май иначе не можеш.
Ани: Тоест като влезеш в пашкула, вече не можеш да се върнеш назад, така ли?
М: Той те застопорява. Малко си като окован. Като Витрувианския човек.
Ани: Какво е чувството?
М:  Ами.. тежко е (смее се). Започваш да придобиваш форма.
Ани: Ти сама ли решаваш да се преродиш или някой ти казва?
М: Ти си влизаш сам. Има нещо като график. То си има ред. Ти сам си влизаш.. никой не те кара. Просто знаеш кога трябва да отидеш. И просто отиваш. Има много сфери… много сфери и ти си влизаш в една от тях.
Ани: Добре. Има ли нещо друго, което да усещаш, че трябва да видиш още?
М: Ами.. не.
Ани: Добре, нека първият образ, усещане или мисъл бъде отговор на последния ми въпрос – ако има едно послание към всичко това, което преживя и усети днес, как би звучало това послание?
М: Просто да се отпусна и да се отворя, така както орелът ми каза.

(Следва излизане от регресията и връщане на М. към настоящия й живот)

–––––––––К Р А Й –––––––––